Екатерина Костова / Ekaterina Kostova

Kostova2021

Екатерина Костова е родена и живее в Пловдив. Като студентка втори курс в университета тя печели национална студентска литературна награда с разказа „Писмо до К.“, с който започва втората й книга „Писма под възглавницата“. Тя се появява 20 години след дебюта й с романа „Платното на Пенелопа“ (1994 г.) след спечелване на конкурс през 2014 г. на община Пловдив за финансиране на книги на пловдивски автори. Третият роман на Екатерина Костова „Свети Никола от залива на подковата“ излиза през 2016 г. През същата година авторката печели поетичен конкурс със стихотворението „Сезон на мечтите“. Четвъртата книга на Екатерина Костова „Думите ме носят“ (2017 г.) е едновременно първия й поетичен сборник. Следващата й поетична книга „ОБРАТно в себе си“ съдържа стихотворения от нейния две годишен период на пребиваване в Испания и ще бъде публикувана през настоящата година. 

Ekaterina Kostova was born and lives in Plovdiv. In her second year at University she won The National Students’ Literature Award with her short story “A letter to K.” which is also the first story in her novel “Letters under the pillow”. It comes out exactly twenty years after her debut “Penelope’s canvas” (1994). The manuscript of “Letters under the pillow” wins a project of The Plovdiv Municipality Program for financing books by Plovdiv authors at the end of 2014. The third novel of Ekaterina Kostova “St. Nicola from the Horseshoe Bay” was published in 2016. At the same year the author won a  national poetry competition with the poem “Season of dreams”. Ekaterina Kostova’s forth book “The words carry me” (2017) is at the same time her first poetry collection. Her current poetry book “Back to myself” contains some poems from her two years spanish period of life. It is coming this year.

Изкуство

Влез в обувките на човека

с мазол на петата.

Наметни ризата на

онзи, който няма ръце да я облече.

Сложи очилата на

виждащия само силуети.

И може би,

може би ще стигнеш

до смисъла на изкуството

да приготвиш вечеря

с тишина,

да я сервираш със сребърни прибори

и да я споделиш с бездомника

на ъгъла на твоя път

към 50-те.

Art

Get into the shoes of the man

who has a callus on his heel.

Don the shirt of

the one who has no arms to slip in it.

Put on the glasses of

the one who sees only silhouettes.

And maybe,

maybe you will reach

the sense of the art

of preparing a dinner

with silence,

serving it with silverware

and sharing it with that vagrant

on the corner of the way

to your fifties.

Глухарче

Изплети ми кошничка от очакването

да се видя с дъщеря ми и майка ми.

Напълни я със слънце, за да ме топли,

когато вятърът съблече ризата ми,

за да наметне някой бездомник

на другия край на света.

О, време!

Не позволявай да остана сама

на поляната пред чуждия дом –

глухарче, което не помни

къде е поникнало

и как се е озовало

далече от себе си.

A Dandalion

Weave me a little basket out of the anticipation

to see my daughter, and my mother too.

Fill it with sunshine to keep me warm,

when the wind takes my shirt off

to throw it over a vagrant’s shoulders

at the other end of the world.

Oh Time!

Don’t let me stay alone

in the front lawn of a stranger’s home,

a dandellion who does not remember

neither where it grew,

nor how it turned out to be

so far from its own self.

Посоките

Посоките

посоките

посоките

посоките с четирите си лъча,

пронизващи света,

и аз, забодена

с карфица нейде

в хербария на този свят.

 

На изток – изгревът и мъдростта

на утрото, което

все някога

ще разгадае смисъла

на чезнещата сянка,

шом спре стрелките си

часовникът в 12.

Мъжът тогава може да докосне

любимата си. И синът

баща си да прегърне

А майката храна да донесе

за чуждото дете.

Да цъфне вишната. И порцеланът

да звънне миг преди

да полети надолу,

опитвайки се да догони

свойта сянка. 

 

На запад – залезът

и нощните зари

на градския кипеж,

прогресът

на хитроумните

съвременни велможи

и тихата тъга на самотата,

на банките в преддверията

спяща…

Благотворителите с блясъкa

на щедростта си,

разспивана, разсипваща, искряща

пред камерите. И крещящите

остатъци от пиршествата,

захранващи бунищата

на съвестта

на хомо consumericus.

 

На север е смразяващата съвършеност

на гледките и хората…

Дали така кристално ясни

са помислите им, не знам,

но чувам,

че там отглеждат дух,

готов да вдигне и планина,

щом мравчено краче

под нея има.

Да подреди неподредимата дантела

на  облаците,

пръснати по хоризонта,

за да изглежда бурята

като от ангел

нарисувана.

 

На юг е зноя на първичното зачатие,

на пъплещите твари, маранята,

опияняващият мирис

на начало,

на люлка, детски плач

и на богатства,

искрящи  като диамант

на шията

на всеки пътешественик.

Луна и слънце

още – влюбени,

но разделени. Тъга

по неполучено писмо.

И дума, като копие запратена,

за да разкъса

тишината  под екватора.

 

Посоките

посоките

посоките

посоките са четири,

а аз на кръстопътя съм забодена.

Във вихъра на бавното живеене

и в центъра на старите Балкани,

нагънати като плисе

и вдигнати

на моя континент

до коленете.

Нагазила съм в най-дълбокото

на черното море

и синевата му

с коприната на облаците бели

ме загръща.

А планините ме смиряват.

Малка.

Малка съм –

сърцевина на смисъла

да си посока сам

и път, и кръстопът.

И сливане

със себе си.


The Winds

The winds,

the winds,

the winds

the winds with their four shafts

that pierce the world,

and I,

pinned somewhere

in this world’s herbarium.

 

To the East – the sunrise and the wisdom

of the morn, which

some time or another

will comprehend the meaning

of the dying shadow,

when the clock

restrains its hands at twelve.

And then a man can touch

his true love. And the son

can hug his father.

And the mother can bring food

to the stranger’s child.

The cherry tree can bloom. And the porcelain

can chime, a trice before

rushing down

to gain upon

its shadow.

 

To the West – the sunset

and the nocturnal afterglow

of seething cities,

the progress

of the cunning

modern lords

and the silent grief of loneliness,

sleeping

in the prostyles of the banks…

The benefactors, with the lustre

of their generosity,

being spilled and strewing out and sparkling

before the cameras. And the screaming

leftovers of the feasts,

feeding up the landfills

of the conscience

of homo consumericus.

 

To the North, the freezing consummation

of sights and people…

I don’t know if their thoughts

are also crystal clear,

but I hear,

they nurture there a spirit

who can raise a mountain

if there’s an ant’s leg

under it.

And arrange that lace of clouds,

scattered over the horizon,

so unnarangeable –

to make the storm

look painted

by an angel.

 

To the South, the heat of the primordial conception,

of the crawling creatures, and the haze,

the heady scent

of a beginning,

of a cradle and an infant’s crying,

and of riches

sparkling like a diamond

on the neck

of every traveler.

Moon and Sun,

still in love,

but apart. Grieving

for a letter unreceived.

And a word, hurled like a javelin,

to tear up

the silence under the equator.

 

The winds,

the winds,

the winds,

the winds are four,

and I am nailed to their crossroads.

In the whirl of living slow

and in the center of old Balkans,

folded just like crimps

and pulled up

to the knees

of my continent.

I’ve gone into the deepest

of the black sea,

and its azure

is wrapping me into the silk

of clouds, so white.

And the mountains humble me.

I’m small.

So small –

the core of what it means

to be a wind yourself,

a road, a crossroads.

And fuse

with your own being.

 

Translated by Svetlana Komogorova – KOMATA

Песента на Орфей - връзка между света на мървтите и живите

Екатерина Костова

Миниатюрно синьо цвете от скалите в Родопите може да разцъфти след като е било откъснато, ако отново се посади. Наричат го силивряк. Но и Орфеево цвете. Защо? Питала съм се неведнъж. Но досега не съм стигала до отговор, който да е в хармония с очакването ми за лично откритие. Вероятно защото зад факта, че това се дължи на анабиоза – или приспиване на жизнеността – самата аз съм искала да намеря нещо друго. А може би и защото тайно съм се надявала, че в цветенцето, оцеляло от Ледниковия период до днес, има вълшебство.

Но има ли такова? Около Орфей или в самия него?

Тръгвам от въпроса кой е Орфей.

Знаем мита, според който изкусният певец така се влюбил в Евредика, че не се уплашил да слезе в подземното царство да измоли връщането й в света на живите. Това се случва в деня на сватбата им, а причината е ухапване от змия. Богът на подземното царство Хадес склонил пред горещите молби на влюбения Орфей, но поставил условие по обратния път нито веднъж да не погледне любимата си. Един единствен поглед към Евридика я връща завинаги в земята на мъртвите. А Орфей е разкъсан по-късно от менадите само заради това, че никога не им обърнал внимание.

Да разгледаме сюжета и личността на Орфей. Ако вълшебството е в любовта, тя щеше да спаси Евридика и да тържествува над смъртта. Ако е в песните на Орфей, те щяха да приспят Хадес, а любимата да напусне царството на мъртвите без каквото и да е условие. Ако е в самия Орфей, първо той нямаше да се поддаде на изкушението да зърне Евридика и така щеше да си я върне. Ако все пак я загубеше завинаги, би могъл да не бъде разкъсан.

Във всяко едно от посочените варианти на сюжетно развитие Орфей щеше да бъде герой, като само в случая на оцеляването си без Евридика щеше да носи ореол на трагизъм. Но кой от нас избира обстоятелствата в живота си? И не разкриват ли действията ни, според най-неочакваните от тях, дълбоката ни същност?

За някои такова неочаквано обстоятелство, което да катализира непознати за самите тях качества, никога не идва в живота им.

За Орфей, обаче, се появява. И не е нито влюбването, нито сватбата. То е ухапването от змия на любимата му. Оттам насетне неговите действия започват да обръщат личността му с хастара навън и колкото по-заплетени стават обстоятелствата, независещи от него самия, толкова по-дълбоко в пластовете на душевността му провиждаме.

И откриваме онези несъвършенства заради които образът на тракийския певец, според мен, пробива щита на забравата и стига до нас, вълнувайки.

Да се спуснеш в света на мъртвите без да знаеш дали сам ще излезеш оттам, та дори и следвайки любовта си – може да се възприеме като стряскащ суициден синдром или като откровено безразсъдство. Но и като безстрашие да изпълниш неизпълнимото в името на сърцето си. Ако се молиш да не изгубиш любимата си с песни, а не с меч, във времето на Орфей мнозина щяха да възприемат за физическа слабост. Но то може и да е сила на духа. Щяха да тълкуват като глупост риска той да загуби своята любов само заради суетата си да се увери, че го следва. Но може и да е вяра в себе си. И да заключат, че какво, ако не умишлено саморазрушение, е липсата на съпротива срещу агресията към него, пък било тя и любовна! А то да е издигане над суетата да си харесван и венцехвален, да е помъдряване…

Да сложим ръка на сърцето си и признаем – нима в живота ни поне веднъж не сме били критикувани за безразсъдство, слабост, глупост, суета, апатия или саморазрушение? Докато други не са ни аплодирали точно за обратното – за безстрашливост, сила на духа, вяра в себе си и смиряване на егото?

А ако всеки от нас може да е съден по единия или другия начин, какво прави безсмъртен тогава Орфей?

В търсене на ключа към този отговор, се връщам към легендата от Родопите за силивряка. Тя разказва, че при разкъсването на Орфей на мястото на капките от неговата кръв поникнало малкото синьо цветенце, способно да оцелява и сред най-жестоките бури, и след прекършването му.

Тогава всички мои въпроси дотук могат да се сведат до питането кое оцелява след разкъсания Орфей? И отговорът е: не любовта му. Не смелостта да се впусне в царството на мъртвите. Не страстта да не загуби любимата си. Не вярността към нея, дори и когато няма как да я върне. А песните!

Тези, които е пял през целия си живот. С които е дарявал света. Които са омагьосвали и хора, и животни. И които хилядолетия наред са извайвали образа му не на трагичен влюбен, а на поет с лира. И да, в лирата е вълшебството!

Българският народен творец е уловил точно това в легендата за синьото цвете от Родопите. Видял в него реализирана метафората на песента, способна да се разлисти и след векове тишина, свързвайки мига с вечността, го е нарекъл с единственото възможно име – на този, чийто дух пази паметта и сам е памет за поезията. Орфей.

Orpheus' song - a connection between the world of the dead and the living

Ekaterina Kostova

A miniature blue flower from the rocks in the Rhodopes can bloom after it has been plucked if planted again. They call him a silivryak. But also the Orpheus flower. Why? I have asked myself many times. But so far I have not come up with an answer that is in harmony with my expectation of personal discovery. Probably because behind the fact that this is due to anabiosis – or dormancy of vitality – I myself wanted to find something else. And maybe because I secretly hoped that there was magic in the flower that survived the Ice Age to this day.

But is there one? Around Orpheus or in himself?

I start from the question of who Orpheus is.

We know the myth that the skilled singer fell so in love with Eurydice that he was not afraid to go down to the underworld to beg for her return to the world of the living. This happens on their wedding day, and the reason is a snake bite. The god of the underworld Hades succumbed to the fervent pleas of the lover Orpheus, but made it a condition that on the way back he would never once look at his beloved. A single glance at Eurydice takes her back to the land of the dead forever. And Orpheus was later torn apart by the menades only because he never paid attention to them.

Let’s look at the plot and the personality of Orpheus. If the magic was in love, she would save Eurydice and triumph over death. If it was in Orpheus’ songs, they would put Hades to sleep and the beloved would leave the realm of the dead without any conditions. If he was in Orpheus himself, he would not first succumb to the temptation to see Eurydice, and so he would get her back. If he lost her forever, he might not be torn.

In each of these variants of plot development, Orpheus would be a hero, and only in the case of his survival without Eurydice would carry a halo of tragedy. But which of us chooses the circumstances of our lives? And don’t our actions, according to the most unexpected of them, reveal our deep essence?

For some, such an unexpected circumstance that catalyzes qualities unknown to them never comes into their lives.

For Orpheus, however, he appears. And it is neither falling in love nor marriage. It is the snake bite of his beloved. From then on, his actions begin to turn his personality with the lining out, and the more complicated the circumstances become, independent of himself, the deeper into the layers of his soul we see.

And we discover those imperfections, because of which the image of the Thracian singer, in my opinion, breaks through the shield of oblivion and reaches us, exciting.

Going down into the world of the dead without knowing if you will get out of there on your own, and even following your love, can be perceived as a frightening suicide syndrome or outright recklessness. But also as fearlessness to do the impossible in the name of your heart. If you prayed not to lose your beloved with songs and not with a sword, in the time of Orpheus, many would consider it a physical weakness. But it can also be a force of spirit. They would interpret as foolish the risk of him losing his love just because of his vanity of making sure he followed him. But it may be self-belief. And to conclude that what, if not deliberate self-destruction, is the lack of resistance to aggression against him, be it love! And to be elevating above vanity to be liked and praised, to be wiser …

Let’s put our hand on our heart and admit – have we not been criticized at least once in our lives for recklessness, weakness, stupidity, vanity, apathy or self-destruction? While others have not applauded us for the exact opposite – for fearlessness, strength of spirit, self-belief and humility of the ego?

And if each of us can be judged in one way or another, then what makes Orpheus immortal?

In search of the key to this answer, I return to the legend of the Rhodopes about the Silivryak. She says that when Orpheus was torn, a small blue flower sprouted in the place of the drops of his blood, capable of surviving even in the most severe storms, even after its breaking.

Then all my questions so far can be reduced to the question of what survives after the torn Orpheus? And the answer is: not his love. Not the courage to enter the realm of the dead. Not the passion not to lose your loved one. Not loyalty to her, even when there is no way to bring her back. And the songs!

Those he has sung all his life. With which he endowed the world. Which have enchanted both humans and animals. And who for thousands of years have sculpted his image not of a tragic lover, but of a poet with a lyre. And yes, there is magic in the lyre!

The Bulgarian folk artist has captured exactly this in the legend of the blue flower from the Rhodopes. He saw in him a realized metaphor of the song, capable of unfolding and after centuries of silence, connecting the moment with eternity, he called it by the only possible name – the one whose spirit preserves the memory and is itself a memory of poetry. Orpheus.

Translated by Antonia Baeva