Екатерина Костова / Ekaterina Kostova

Kostova2021

Екатерина Костова е родена и живее в Пловдив. Като студентка втори курс в университета тя печели национална студентска литературна награда с разказа „Писмо до К.“, с който започва втората й книга „Писма под възглавницата“. Тя се появява 20 години след дебюта й с романа „Платното на Пенелопа“ (1994 г.) след спечелване на конкурс през 2014 г. на община Пловдив за финансиране на книги на пловдивски автори. Третият роман на Екатерина Костова „Свети Никола от залива на подковата“ излиза през 2016 г. През същата година авторката печели поетичен конкурс със стихотворението „Сезон на мечтите“. Четвъртата книга на Екатерина Костова „Думите ме носят“ (2017 г.) е едновременно първия й поетичен сборник. Следващата й поетична книга „ОБРАТно в себе си“ съсдържа стихотворения от нейния две годишен период на пребиваване в Испания и ще бъде публикувана през настоящата година. 

Ekaterina Kostova was born and lives in Plovdiv. In her second year at University she won The National Students’ Literature Award with her short story “A letter to K.” which is also the first story in her novel “Letters under the pillow”. It comes out exactly twenty years after her debut “Penelope’s canvas” (1994). The manuscript of “Letters under the pillow” wins a project of The Plovdiv Municipality Program for financing books by Plovdiv authors at the end of 2014. The third novel of Ekaterina Kostova “St. Nicola from the Horseshoe Bay” was published in 2016. At the same year the author won a  national poetry competition with the poem “Season of dreams”. Ekaterina Kostova’s forth book “The words carry me” (2017) is at the same time her first poetry collection. Her current poetry book “Back to myself” contains some poems from her two years spanish period of life. It is coming this year.

Изкуство

Влез в обувките на човека

с мазол на петата.

Наметни ризата на

онзи, който няма ръце да я облече.

Сложи очилата на

виждащия само силуети.

И може би,

може би ще стигнеш

до смисъла на изкуството

да приготвиш вечеря

с тишина,

да я сервираш със сребърни прибори

и да я споделиш с бездомника

на ъгъла на твоя път

към 50-те.

Art

Get into the shoes of the man

who has a callus on his heel.

Don the shirt of

the one who has no arms to slip in it.

Put on the glasses of

the one who sees only silhouettes.

And maybe,

maybe you will reach

the sense of the art

of preparing a dinner

with silence,

serving it with silverware

and sharing it with that vagrant

on the corner of the way

to your fifties.

Глухарче

Изплети ми кошничка от очакването

да се видя с дъщеря ми и майка ми.

Напълни я със слънце, за да ме топли,

когато вятърът съблече ризата ми,

за да наметне някой бездомник

на другия край на света.

О, време!

Не позволявай да остана сама

на поляната пред чуждия дом –

глухарче, което не помни

къде е поникнало

и как се е озовало

далече от себе си.

A Dandalion

Weave me a little basket out of the anticipation

to see my daughter, and my mother too.

Fill it with sunshine to keep me warm,

when the wind takes my shirt off

to throw it over a vagrant’s shoulders

at the other end of the world.

Oh Time!

Don’t let me stay alone

in the front lawn of a stranger’s home,

a dandellion who does not remember

neither where it grew,

nor how it turned out to be

so far from its own self.

Посоките

Посоките

посоките

посоките

посоките с четирите си лъча,

пронизващи света,

и аз, забодена

с карфица нейде

в хербария на този свят.

 

На изток – изгревът и мъдростта

на утрото, което

все някога

ще разгадае смисъла

на чезнещата сянка,

шом спре стрелките си

часовникът в 12.

Мъжът тогава може да докосне

любимата си. И синът

баща си да прегърне

А майката храна да донесе

за чуждото дете.

Да цъфне вишната. И порцеланът

да звънне миг преди

да полети надолу,

опитвайки се да догони

свойта сянка. 

 

На запад – залезът

и нощните зари

на градския кипеж,

прогресът

на хитроумните

съвременни велможи

и тихата тъга на самотата,

на банките в преддверията

спяща…

Благотворителите с блясъкa

на щедростта си,

разспивана, разсипваща, искряща

пред камерите. И крещящите

остатъци от пиршествата,

захранващи бунищата

на съвестта

на хомо consumericus.

 

На север е смразяващата съвършеност

на гледките и хората…

Дали така кристално ясни

са помислите им, не знам,

но чувам,

че там отглеждат дух,

готов да вдигне и планина,

щом мравчено краче

под нея има.

Да подреди неподредимата дантела

на  облаците,

пръснати по хоризонта,

за да изглежда бурята

като от ангел

нарисувана.

 

На юг е зноя на първичното зачатие,

на пъплещите твари, маранята,

опияняващият мирис

на начало,

на люлка, детски плач

и на богатства,

искрящи  като диамант

на шията

на всеки пътешественик.

Луна и слънце

още – влюбени,

но разделени. Тъга

по неполучено писмо.

И дума, като копие запратена,

за да разкъса

тишината  под екватора.

 

Посоките

посоките

посоките

посоките са четири,

а аз на кръстопътя съм забодена.

Във вихъра на бавното живеене

и в центъра на старите Балкани,

нагънати като плисе

и вдигнати

на моя континент

до коленете.

Нагазила съм в най-дълбокото

на черното море

и синевата му

с коприната на облаците бели

ме загръща.

А планините ме смиряват.

Малка.

Малка съм –

сърцевина на смисъла

да си посока сам

и път, и кръстопът.

И сливане

със себе си.

The Winds

The winds,

the winds,

the winds

the winds with their four shafts

that pierce the world,

and I,

pinned somewhere

in this world’s herbarium.

 

To the East – the sunrise and the wisdom

of the morn, which

some time or another

will comprehend the meaning

of the dying shadow,

when the clock

restrains its hands at twelve.

And then a man can touch

his true love. And the son

can hug his father.

And the mother can bring food

to the stranger’s child.

The cherry tree can bloom. And the porcelain

can chime, a trice before

rushing down

to gain upon

its shadow.

 

To the West – the sunset

and the nocturnal afterglow

of seething cities,

the progress

of the cunning

modern lords

and the silent grief of loneliness,

sleeping

in the prostyles of the banks…

The benefactors, with the lustre

of their generosity,

being spilled and strewing out and sparkling

before the cameras. And the screaming

leftovers of the feasts,

feeding up the landfills

of the conscience

of homo consumericus.

 

To the North, the freezing consummation

of sights and people…

I don’t know if their thoughts

are also crystal clear,

but I hear,

they nurture there a spirit

who can raise a mountain

if there’s an ant’s leg

under it.

And arrange that lace of clouds,

scattered over the horizon,

so unnarangeable –

to make the storm

look painted

by an angel.

 

To the South, the heat of the primordial conception,

of the crawling creatures, and the haze,

the heady scent

of a beginning,

of a cradle and an infant’s crying,

and of riches

sparkling like a diamond

on the neck

of every traveler.

Moon and Sun,

still in love,

but apart. Grieving

for a letter unreceived.

And a word, hurled like a javelin,

to tear up

the silence under the equator.

 

The winds,

the winds,

the winds,

the winds are four,

and I am nailed to their crossroads.

In the whirl of living slow

and in the center of old Balkans,

folded just like crimps

and pulled up

to the knees

of my continent.

I’ve gone into the deepest

of the black sea,

and its azure

is wrapping me into the silk

of clouds, so white.

And the mountains humble me.

I’m small.

So small –

the core of what it means

to be a wind yourself,

a road, a crossroads.

And fuse

with your own being.

 

Translated by Svetlana Komogorova – KOMATA